Втора глава от една неозаглавена книга - Тревожни Вести

Кейла Хамит гледаше разсеяно през малкото прозорче на Пета Тренировъчна Барака. Навън бяха започнали да ръмят ситни капки дъжд, а в далечината присветваха мълнии. Задаваше се грандиозна лятна буря. Кейла много обичаше мрачните и дъждовни дни. От малка харесваше да слуша барабаненето на дъжда по прозорците на детската й спалня. В помещението около нея нямаше никой друг. Нямаше луди курсисти, които да тренират в единствения си свободен ден. Имаше само един, който може би дори я задминаваше в лудостта си от всички курсисти в Кралската Академия. В момента обаче той се намираше дълбоко в Тъмногор и най-вероятно реве от болка. Кейла не можеше да си обясни защо ги карат да изпълняват Гулската Бърлога толкова рано. Та тя я беше правила едва преди година, а е с цели две години по-голяма от Ренис. Не че успяваше да се фокусира в заданията си, дъждовните дни я разсейваха твърде много. А и винаги, когато някой от семейството й е извън пределите на Слънчева Крепост, тя не можеше да се отърси от чувството, че няма да го види повече. Не беше сигурна от къде идва това тягостно чувство. Майстор Бехар я беше оставил сама по пладне, а вече беше късен следобед. Днес й беше задал да тренира за бързина и подвижност. Този вид тренировка изискваше сръчен опонент и липсата на какъвто и да било в днешния почивен ден, означаваше битка със собствената й сянка или с въртящия се дървен стълб, който вече й беше толкова лесен, че можеше да остане недокосната със затворени очи. Разбира се, когато сподели това с Майстор Бехар, той реши, че ще е подобаващо да й завърже очите със смърдящата превръзка, която използваше за буфер между кокалчетата и лицето на опонентите й и да я накара да се бие със стълба от изгрев слънце до пладне. Няколко пъти краката в долната част на стълба я бяха препъвали, но в края вече беше достатъчно бърза и находчива, че да не получава сериозни удари. Сега трябваше да се бие със сянката си, но нямаше никакво желание да се изправи от прашния перваз, на който се беше излегнала. Нямаше много други завършили, пълноправни Изпълнители, които да се връщат редовно в Академията, за да потренират. Не смяташе, че има физическа нужда от това. Просто й беше твърде напрегнато на мисиите й и имаше нужда от отдушник, а Майстор Бехар никога не й отказваше. Изведнъж вратата на бараката се отвори с трясък и това съвпадна с една по-шумна гръмотевица, което стресна Кейла и тя подскочи, мислейки си, че е Майстор Бехар. За нейно щастие се оказа само Мериям, цялата подгизнала. Дъждът неусетно се бе усилил.

-         Ох, Мериям, така ме стресна. Помислих, че си Майстор Бехар – Кейла приседна обратно на перваза и допълни – Затвори вратата, че ще наводниш бараката. За какво си дошла?

-         Извинявай, Кейла. Не исках да те стряскам, но навън вали като из ведро и бързах да се скрия – момичето затвори вратата и свали качулката на тъмно синьото си наметало. Отдолу се показаха лешниковите й очи и късата й кестенява коса. Не беше от най-красивите момичета, но луничките по лицето й и някак вечно невинният й поглед я правеха интересна за момчетата – Търсех те в замъка, но не беше там и предположих, че отново си дошла да се самонараняваш – на лицето й се изписа укор – Мислех, че искаш да знаеш какви вести носи капитан Далим от столицата.

-         Не го очаквахме чак до другиден. Сигурно е умъртвил коня си с такава скорост. Какво е казал – Кейла наистина имаше интерес към новините от столицата, понеже бяха директно свързани с нейната първа самостоятелна мисия. Очакваше се, че за пръв път от двадесет години крал Ахриан, нейният чичо, ще свика всички лордове и васали в Пинтер и всички смятаха, че тя ще бъде избрана за ескорт на баща си.

-         Кралят свиква знамената, войната е приключила, Валория е победила и сега властва над земите на Терек Азал. Вече имат директна граница с Луминара – Мериям звучеше много притеснена и с право. Валория не спираше да води агресивни войни и завладяваше вече второ кралство в рамките на тринадесет години. Мирът изграден от единадесетте крале преди осемдесет години се бе разпаднал рязко със смъртта на крал Баил-ден. Новата владетелка на Валория, кралица Алин изглежда си беше задала за цел да завладее целия свят дори отвъд Буреносно Море и пустинята Ал-Ир.

-         Значи със сигурност ни предстои война. Трябва незабавно да се върна в замъка. Баща ми сигурно вече се подготвя да тръгне. Той мрази да чака. Ако е решил да изпревари всички останали и да тръгне още днес може да избере някой друг за ескорт – От мързелът, който я бе обхванал не остана и следа. Кейла скочи и вдигна собственото си наметало от земята. Облече се и тръгна към вратата.

-         Но не мислиш ли, че това ще е прекалено опасна мисия. Имам много лошо предчувствие. Затова дойдох веднага. Смятам, че има много по-подготвени от теб за ескорт на лорд Варин – Мериям беше застанала пред вратата, така че да не пусне Кейла да си отиде. Знаеше, че е права и я обичаше за това че се притеснява, но нямаше как да не отиде. Бе неин дълг да е на разположение на баща си и ако той сметнеше, че предпочита да вземе някой друг, тя щеше да го приеме. Но нямаше как да се скрие в Академията и да избяга от отговорността си.

-         Благодаря ти, Мериям. Радвам се, че мислиш за моята безопасност, но аз съм принцеса на Луминара. Мое задължение е да служа. Моля те, отдръпни се от вратата или ела с мен в Слънчева Крепост, но не ме спирай – мекият, но непреклонен тон на Кейла, сякаш успокои девойката, поне доколкото беше способна да се успокои. Тя се усмихна тъжно и рече:

-         Никога няма да разбера какво е да имаш вроден дълг. Ако нещо такова се паднеше на мен, щях да бягам колкото мога по-надалеч. Ти си възхитителна жена Кейла – тя отвори вратата и понечи да излезе. Кейла я дръпна и я прегърна. Нямаше нужда да казва каквото и да било, силната прегръдка показваше ясно огромната благодарност, която изпитваше в момента. Въпреки че се страхуваше и не искаше Кейла да тръгва на мисията, Мериям бе яздила в дъжда до Академията, за да я предупреди. Това значеше много за младата принцеса и щеше да го запомни.

Двете яздеха една до друга максимално бързо, до колкото им позволяваше дъждът. Прия беше подарък за завършването й. Беше прекрасна светло кафява кобила с тъмна грива и мил и трудолюбив нрав пасващ идеално на стопанката й. Качулката на Кейла беше паднала малко след като излязоха от огромния двор на Академията през Портата на Знанието и тя се отказа да я вдига. Нямаше проблем да се намокри, а скоростта, с която яздеха нямаше да позволи на качулката й да се задържи вдигната задълго. Дългата й черна коса се развяваше навсякъде от вятъра и тя я завърза на опашка, за да не й влиза в очите. Златисто кафявите очи, които гледаха устремено напред. Изражението й излъчваше непоклатимост, но дори леко намръщена и с пороя изливащ се над нея, тя беше все така красива. В Академията винаги подмятаха, че е най-красивото момиче в Слънчевите Земи ако не и в цяла Луминара. В началото за нея нямаше никакво значение дали я заглеждат. В последствие осъзна, че може да използва чара и красотата си в своя полза. Тогава започна да се облича в рокли от време на време, когато дрескода го позволяваше. Минаваха на стотина метра от главната пътека на Тъмногор, когато от гората се чуха гласове. Стори й се, че някой пее. Извика на спътничката си:

-         Хей, Мериям! Чуваш ли това или бурята освен да трещи с гръмотевици е започнала и да се разпява – Мериям се обърна с въпросителен поглед. Явно не беше чула песента на гората. Кейла се зачуди дали да не провери. Все пак Ренис беше някъде там. Не, нямаше време да се отклонява за тайнствени звуци. Продължиха да яздят все така бързо. Дъждът започна да намаля и някъде зад тях се показаха последните лъчи на залязващото слънце. Имаше още малко до замъка, а знаеше, че ако баща й реши да тръгне днес ще го направи преди залез слънце, за да стигне преди полунощ в Кихимон, където да пренощува преди да се отправи към Пинтер. Дъждът я беше забавил повече, от колкото може да си позволи и това започна да я изнервя. Срита кобилата и тя тръгна в галоп. Мериям започна да изостава и й извика нещо, но Кейла не я чу. Рязко сякаш от нищото, пред нея се появи кон с ездач и тя за малко да се сблъска с него, но в последния момент успя да дръпне юздите на Прия, която се изправи на задни крака и Кейла тупна на земята. Обърна се ядосано да се разкрещи на ездача, който очевидно я беше засякъл. Не беше сам, бяха четирима мъже с пет коня. Качулката на този, който бе най-отпред се изхлузи и тя видя лицето на брат си.

-         Кейла? – в гласът му имаше смесица от учудване и насмешка. Осъзна, че позицията, в която беше паднала го бе накарала да се засмее. Тя се изправи, погали Прия, за да я успокои и се обърна към Ренис.

-         Защо не гледате къде яздите? Какво изобщо правите тук? Не трябва ли да се прибирате към Академията? – тогава тя видя, че един от конете освен товарният бе свободен, а Волф, яздеше на коня на баща си. Кракът му бе превързан. Изглеждаше сякаш всеки момент ще припадне.

-         Волф го ухапаха малко по-жестоко, но ще се оправи. – чичо й Бран заговори умилително с усмивка на лицето, все едно, синът му не беше в окаяно състояние зад него. – Убеден съм, че просто е бил гул с много силна отрова, но в Академията няма лечител, който да успее да му спаси крака, а мисля, че Волф си е привързан към идеята за два крака. Нали синко? – Бран се засмя и от разтрисането на огромния мъж, конят се размърда и Волф насмалко да падне, но баща му го подхвана.

-         Вие за къде сте се разбързали така? Щеше да ме прегазиш. – братовчед й Марко се беше обърнал към нея и я гледаше обидено, но все пак й се усмихна.

-         Извинявай, Марко. Предполагам, че не знаете, но капитан Далим се е завърнал от Пинтер. Валория е победила. Кралица Алин най-вероятно вече гледа към Луминара или поне към Кардиал. И в двата случая ще се озовем във война съвсем скоро. – Кейла побърза да се доизкаже преди някой да я е прекъснал – Виждам, че вие също бързате, но няма как да яздите със скоростта, която ми е нужна. Баща ми най-вероятно вече се подготвя да тръгне за столицата, а аз трябваше да съм ескорта му. Трябваше вече да съм стигнала. Ще предам в замъка, че Волф е ранен и ще изпратят лечител, но аз много бързам, направете ми път. – тя ги изгледа ожесточено, така че да не си и помислят да спорят с нея.

-         Чакай, чакай, какво? Война, ескорт, какви ги говориш Кейла? Нали пратихме хиляда войници в Терек Азал, те върнаха ли се? – Ренис не показваше готовност да се отмести. Редовно проявяваше това дебелоглавие. Не обръщаше внимание на спешността в думите на Кейла. Искаше да знае всичко сега, на момента. Тя се опита да запази спокойствие, но преди да успее да му отвърне, чичо й Бран заговори.

-         Няма смисъл да убиваш коня си от бързане – тонът му вече не беше насмешлив, а равен и сериозен – Обещавам ти, че ако лорд Варин е получил вестите за наближаваща война и е решил, че спешно ще тръгне за столицата, няма да те чака. Даже напротив, познавайки те, ще се постарае да тръгне възможно най-бързо, за да не му се налага да спори с теб – Кейла понечи да възрази, но Бран отново не й позволи, само вдигна ръка и продължи – Разбирам нетърпението ти. Осмисли какво ти казвам. Ако положението е толкова сериозно, че да трябва да се стига до Пинтер още днес, сама знаеш, че дори да започнеш да летиш сега и да стигнеш мигновено в замъка, няма да намериш баща си там. Кога казваш, че се е прибрал капитанът?

-         Малко след пладне пристигна и директно се запъти към офиса на лорд Варин. – Мериям, която тъкмо спираше до тях му отговори без да чака покана.

-         И какво направи Варин след това? – тонът на Бран отново омекна, когато се обърна към Мериям, която се бе изчервила като домат в мига, в който я погледна Бран. Кейла знаеше, че девойката не е свикнала да разговаря лично с един от братята на краля.

-         Не успях да видя, но със сигурност не е излязъл преди мен от замъка, а аз тръгнах почти веднага след като научих от Сиад, милорд Бран. – този път се сети за титлата му. Той се ухили и отново се обърна към Кейла.

-         Ето виждаш ли. Ако пътуването изискваше такава спешност, Варин веднага щеше да оседла коня си и да потегли към столицата със свитата си. – с това си изказване, чичо й изглежда беше решил, че спорът е приключен и Кейла няма какво да добави.

-         Независимо дали спешността е екстремна или недостатъчна, за да тръгне без мен, не смятам да се тътря с вас и няма как да ме спреш, милорд. – тя акцентира върху последната дума, с което предизвикваше чичо си да изиграе последния си коз, в който й заповядваше като неин височайши в йерархическата стълбица на кралското семейство. Той обаче затвори очи и въздъхна.

-         Щом искаш, троши си главата. Това твое нетърпение ще ти изиграе лоша шега някой ден и тогава няма да имаш някой мъдрец като мен на разположение да ти покаже къде грешиш. – той отново се засмя, но смехът му звучеше леко пресилен. Тя не му отговори, а просто ги заобиколи през камънаците вляво от пътя. Минавайки през Ренис, забеляза, че той я гледа с леко повдигнати вежди и това само я изнерви. Ако искаше да й каже нещо, да го беше направил. Тя пришпори Прия. Хората и конете зад нея бързо се изгубиха в далечината. По едно време се обърна назад и видя, че някой я следва. Дръпна юздите на кобилата и намали скоростта. Ренис се изравни с нея. Тя го погледна въпросително.

-         Какво ме гледаш така? Никъде не си ме чула да казвам, че грешиш. Смятам, че можеше да си малко по-мила с чичо, но пък и неговата позиция беше доста неразбираща. Реших, че ще е тъпо да си яздиш сама и ядосана. – когато приключи, Ренис й се усмихна широко. Изпита прилив на любов към брат си. Прекрасната му усмивка винаги успяваше да я разведри. Още от малки, когато направеше някоя беля и майка Ваня й се скараше, Ренис винаги се оказваше до нея, за да я утеши. Тя му се усмихна обратно.

-         Благодаря ти, Рен. – сръга кобилата с пети и двамата яздиха в мълчание чак до западната порта.

Слънчева Крепост не беше от най-големите замъци в Луминара. Въпреки това можеше да бъде сравняван с Бяло Копие в Тринит и дори със Слонова Кост в Пинтер, където царуваше кралят Ахриан. Четирите чисто бели, мраморни кули извисяващи се във всеки ъгъл на крепостта бяха запазена марка за всички замъци в южното кралство. Не всички бяха по четири, но винаги се извисяваха високо и на най-високата им точка се развяваше знамето на Луминара. Червено поле с жълт контур минаващ през всички краища, а в средата му черен тигър в цял размер. На кулите в Слънчева Крепост, освен знамето на краля, бе разпънато и това на лорд Варин. Синьо поле с две жълти тигрови лапи с изкарани нокти в средата. Външността на замъка беше блестящо бяла, обградена със зелени поляни и малко езерце в източната му част. Вътре обаче цареше пълен контраст на безцветната външност. Стените бяха окичени с пъстроцветни картини. От портрети на стари владетели и прадеди до пейзажи от всяко кътче из познатия свят. Огромни памучни килими се простираха по мраморния под на всяка от залите. Дори лампите бяха произведение на изкуството. Всяка беше с позлатена повърхност. Ръчно изработени от Киор Валит, личният майстор знахар на краля.

Още с влизането си във входната зала на замъка, Кейла усети промяната, настъпила след новините донесени от капитан Далим. Стражата навсякъде изглежда бе утроена. Мъжете на входа дори тръгнаха да ги питат за име и фамилия, преди да осъзнаят, че пред тях стоят децата на господаря им. Стражите й казаха, че баща й не е тръгнал и от дълго време разговаря с капитан Далим в залата за аудиенции. Кейла незабавно се запъти натам. Нямаше време за губене, искаше да покаже на баща си, че се е прибрала и че е готова за мисията си.

-         Кей, не мислиш ли, че татко щеше да е казал да те доведат пред него като се появиш ако му трябваше? Няма ли да е по-добре да изчакаме отвън – Ренис не звучеше притеснен, но вървеше по-бавно от Кейла и започваше да изостава. Момичето се спря и се обърна към него.

-         Може и да си прав, но не съм бързала толкова, за да чакам като обикновена слугиня. Ти ако искаш не влизай, но аз ще се покажа, дори ако ще да ме изхвърлят след това – тя беше решена да не отстъпва в решението си. Знаеше, че баща й, колкото и строг да е обикновено имаше слабо място за нея. Нямаше да я накаже за това, че прекъсва разговора му. Все пак имаше и основателна причина.

-         А не, ако ти влизаш, ще вляза с теб. Тъкмо може да науча нещо повече за задаващата се война. – брат й се забърза да я настигне. Когато стигнаха до вратата на залата за аудиенции, Ренис грабна дръжката пръв. – Да обявя ли пристигането ти, принцесо?

-         Много смешно. – тя сдържа усмивката си, трябваше да остане сериозна. Кимна му да отвори вратата и той го направи. Влязоха в добре осветено помещение. Светлината в коридора преди залата беше много оскъдна и рязката промяна заслепи Кейла за момент. Когато погледът й се избистри успя да различи пет силуета пред себе си. В средата на стаята имаше отрупана маса с карти, пергаменти, мастило и пера. Всички стояха прави около масата, освен един. От едната страна баща й, лорд Варин говореше с капитана на Слънчева Стража, личната гвардия на лорда на замъка Слънчева Крепост, Далим Мулхари. Двамата гледаха замислено разгънат пергамент, който Кейла не успя да различи. Те бяха твърде вглъбени в разговора си и не забелязаха влизането им. От другата страна на масата бяха лорд Викрам Лиенар, владетелят на малката крепост, граничеща с пустинята Ал-Ир, Лунна Стража. До него беше и ректорът на Кралската Академия, лорд Нир Вейлофром. Двамата слушаха внимателно последният човек в залата, единственият седнал, при това на главното място на масата, което е винаги запазено за лорда на Слънчева Крепост. Жената облегнала се небрежно на красивата облегалка завършваща с глава на тигър дори си беше вдигнала краката на отсрещния стол. Въпреки уникалните картини на различни върхове във Вечната Планина окичени по всяка от стените и страхотният червено-черен, ръчно изработен килим под масата, нищо в тази прекрасна зала не можеше да се равни на красотата излъчваща се от лицето на тази жена. Сякаш лишено от възраст, лицето й нямаше нито една бръчка, а ослепителните й светло зелени очи вкарваха в транс всеки, когото погледнеше. Дългата й къдрава канелено кафява коса беше отпусната назад. Всяка къдрица преливаше надолу като разтопен чирмански шоколад. Майка й беше и единствената, която забеляза Кейла и Ренис. Тя ги погледна само за миг, но погледът й бе достатъчен, за да накара момичето да почувства вътрешен покой. Изведнъж лорд Викрам извика:

-         Лейди Кармила, моля ви, помислете. Осъзнавате ли опасностите, през които ще трябва да преминете? Много по-добре ще е лорд Варин да отиде. Сигурен съм, че и кралят очаква брат си. – лорд Викрам беше нисък мъж с остри черти и слабо сърце, което винаги се проявяваше в уплахата изписана на лицето му. Днес не беше по-различно. Косата му бе побеляла въпреки, че не беше толкова стар и постоянно носеше безцветни дрехи. Сега си беше облякъл чисто черно сетре с полумесец гравиран на гърдите и сив памучен панталон. Скучният му начин на обличане го правеше да изглежда още по-възрастен.

-         Тук съм съгласен с лорд Викрам, нека не предизвикваме съдбата, Баир винаги дебне в сенките. Не се давай доброволно на Господаря на Злото. – гласът на ректора беше много по-спокоен, но той също изглеждаше напрегнат от разговора. Плешивото му теме отразяваше светлината от лампите. Ако имаше поне малко коса щеше да изглежда доста по-млад със светло синята си куртка украсена със златиста бродерия. Той не гледаше директно към майка й докато говори, а беше забил поглед в някаква карта пред себе си. – Валорианци всеки момент ще осъзнаят, че вече нищо не ги спира да завземат Луминара. Ако съпругът ви не е в столицата, когато това се случи, боя се, няма да има кой да се изпречи на пътя на кралица Алин и войските й.

-         Мисля, че подценявате съпругата ми, лорд Нир. – обади се баща й от другия край на масата, сякаш, без да прекъсва собствения си разговор.

-         Благодаря ти, Варин. Все още нямаме нищо потвърдено, мили ми Нир. Работим само със слухове, а аз като покойния ми татко, обичам да работя само с факти. – Кармила отново погледна децата си за момент и този път им се усмихна. Сега вече всички ги забелязаха. След това се изправи в стола си, с което събеседниците й се вкамениха на място. – Факт, Алин завзе Терек Азал. Факт, това й отне само четири години. Четири години ви звучат малко, но това са четири години на постоянни сражения. Факт, войската й е изтощена след две последователни войни. Ако се вслушаме в тези факти, най-логичното заключение е че действията на Алин няма да са прибързани и ще почине поне една зима, както направи след войната със Снежните Острови. – лорд Викрам си отвори устата да възрази, но майка й повиши тон и вкаменените лордове се размърдаха неспокойно и започнаха да кимат. Кейла никога не беше виждала лорд Нир толкова сконфузен. – Нека също така да не забравяме, че Луминара не е някакво малко кралство без Пръстен, което някаква амбициозна, самозабравила се, двадесетгодишна, с извинение, пикла може да завземе току така. – вече дори капитанът и баща й бяха оставили пергамента и гледаха благоговейно лейди Кармила.

-         Милейди, ако позволите. – заговори капитан Далим и понеже майка й кимна, той продължи. – Притесненията на лордовете са основателни имайки предвид ситуацията, но вие говорите, сякаш, ще бъдете сама в това пътуване. Стига лорд Варин да ми заповяда, мечът и Дарът ми са ваши да разполагате с тях, както прецените за добре. Веднага мога да събера най-способните ми хора за ескорта ви. – той се обърна към лордовете срещу него и постави дясната си ръка върху сърцето си. – Господа, лично аз Далим Мулхари син на Делир Мулхари се заклевам, че ще пазя лейди Кармила с живота си. – лордовете изглежда се отпуснаха след изявата на капитана. Той обаче не свали ръката си. Като по-малка Кейла беше развила сериозни чувства към почтения и красив според повечето благородни дами в замъка, капитан. Тя никога не ги бе споделила и те се утаиха с времето. Знаеше, че имат поне двадесет години разлика, а и потеклото не го позволяваше, заради което си беше наложила да спре да изпитва каквото и да било към него. Сега обаче нещо трепна у нея, докато слушаше дълбокия му басов глас. Копринената му рижава коса, вплетена зад него по стражеви обичай и небесно сините му очи я накараха да се почувства за момент като малко момиче. Тогава той се обърна към нея с мек поглед и усмивка изписана на сякаш изваяната му от камък челюст. Тя се сепна и придаде студенина в погледа, с който му отвърна. Силно се надяваше да не се е изчервила. Тишината приключи с шумно прочистване на гърлото от страна на баща й.

-         Лордове, капитане, нека си вземем кратка почивка от обсъжданията. Познавам много добре този поглед в дъщеря си и мисля, че не мога повече да я игнорирам. – Варин се обърна към нея и се засмя тихо, така че никой да не го чуе, но тя го забеляза. Капитанът се поклони дълбоко на лорд Варин, а после още по-дълбоко на лейди Кармила и с бърза стъпка напусна залата без да поглежда Кейла. Лорд Викрам също се поклони и на двамата и се запъти бавно към изхода като огледа внимателно принца и принцесата. Лорд Нир се забави малко, прошепна нещо на лейди Кармила и на излизане се спря пред брат й.

-         Защо не си в Академията, Ренис? – попита го без да повишава тон, но гласът му имаше твърдостта на височайш. Въпреки че титлата на Ренис го превъзхождаше многократно, брат й все пак беше студент под опеката на ректора.

-         Не може ли да намина да видя скъпите си родители? – Ренис отвърна с подигравателен глас, който издаваше сарказма му. Лорд Нир се намръщи и отвори уста най-вероятно да му се скара, но Ренис продължи. – Шегувам се, милорд Нир. Искрено се извинявам за фриволността си, няма да се повтори. Истината е че най-накрая минах успешно Гулската Бърлога, но Волф бе ухапан и лорд Бран реши, че в замъка ще има по-голяма вероятност да се открие лечител, който да спаси крака му. – ректорът се ококори учудено, но още преди да е отговорил, майка им скочи на крака и се завтече към тях.

-         Защо не казахте веднага? Къде е Волф, лично аз ще се погрижа за него. – Ренис се стресна от рязката промяна в атмосферата на стаята. Гласът на Кармила беше станал студен и укоряващ. Тя знаеше, че брат й обича да се шегува с хората, към които трябваше да проявява уважение, но никога към родителите им. Той се окопити и се обърна към майка си със сериозно изражение.

-         Най-вероятно все още яздят насам. Волф е твърде немощен, за да язди сам, което ги бави. – лейди Кармила изцъка, грабна Ренис за ръката и го задърпа към изхода от залата.

-         Идваш с мен щом си толкова свободен, че да си правиш шеги с лорд Нир. – Преди да излязат се обърна към Кейла. – Като се върна искам да поговорим, дъще. Въпреки всичко, което чу мисията ти ще се състои. – Двамата с Ренис напуснаха залата. Малко след това лорд Нир се поклони едвам доловимо на Кейла и също излезе. Тя остана насаме с баща си. Мислите й започнаха да препускат в главата й. Има разделение между лордовете, някои вярват, че спешността е сериозна и Валория ще напада. Майка й обаче твърди обратното, а Кейла никога не бе виждала или чувала майка си да греши. Явно обаче в Пинтер ще отиде Кармила, а не баща й. Това дали променяше естеството на мисията й? Капитан Далим се обяви за ескорт на майка й в пътуването. Кармила обаче каза, че това не е отменило мисията й. Може би щеше да участва в ескорта заедно с капитана. Беше объркана и притеснена. Не бе й останала и капка от сериозната целеустременост, която изпитваше докато язди насам. Баща й, който все още зяпаше пергаментите и картите по масата надигна глава и я изгледа изпод вежди:

-         Цяла нощ ли ще стърчиш там? Не е случайно, че не ви изгоних още като влязохте. Исках да чуеш дебата, някой ден ще трябва да се разправяш с лордове и техните дами по същия начин, по който майка ти току що го направи. Може би щях да мина и без присъствието на Ренис, който все още не може да вземе на сериозно нищо, което не може да съсече с кинжалите си. Ти от друга страна от малка си падаш по политика, нали? – мислите й се успокоиха след думите на баща й. Знаеше, че я кани да го пита за нещата, които я объркваха.

-         Значи не можахме да помогнем на Терек Азал? Крал Виего мъртъв ли е? – кралят на Терек Азал лично бе дошъл в Слънчева Крепост преди да отиде в Пинтер, за да помоли краля за помощ. Кейла го бе виждала още веднъж преди това на посещение с децата си, когато беше много малка, Ренис все още беше бебе. Тогава той изглеждаше ведър, добродушен и постоянно усмихнат. Миналата година й беше заприличал на съвсем друг човек. Побелял и изтощен, сякаш всичката енергия за живот го бе напуснала. Не го видя да се усмихне нито веднъж. Последният му шанс беше да поиска помощ от Луминара, тогава кралица Алин бе опожарила столицата Реккен и в процеса единственият син на Виего бе загинал в пожара, докато бягат. Малко по-късно жената на Виего, кралица Хейн бе умряла от мъка. Баща й искаше да помогне на Терек Азал с пълната мощ на Луминара, но чичо й Ахриан му отказал и дори му забранил да отиде лично. Така Варин и още няколко малки лорда от Слънчевите Земи успяха да съберат само хиляда души, които да заминат към Терек Азал. Баща й въздъхна след кратко мълчание и хвърли пергамента, който държеше. Тя забеляза на писмото до пергамента счупен, печата на краля, червена тигрова глава.

-         За съжаление нямаме новини за състоянието на Виего. Сигурно ако не е загинал на фронта е пленник на Алин или се е самоубил след последната битка. Той така и така нямаше да живее още дълго. Загубата на съпругата и детето му бяха съкрушителни за него.

-         А нашите войници? – нямаше как всички да са загинали, все някой се е прибрал да разкаже какво се е случило.

-         Малцина са се върнали, може би стотина. Алин ги е изненадала през нощта, някой е отворил портите на Крива Кула от вътре и завземането на последния замък останал под влиянието на Виего е било неизбежно.

-         И сега, мама изглежда смята, че войната няма да започне веднага, но не чух някой да отрича че ще има война. – баща й я погледна право в очите. Стори й се, че в почти черните му очи имаше тъга. Сега забеляза и че по късата му черна коса и в дългата му брада се виждаха бели оттенъци. Това не беше така преди няколко дни.

-         Тук вече не мога да ти дам един отговор. Да, на пръв поглед, войната изглежда неизбежна, но Микрон никога не оставя някой смъртен да знае всичко. Само Пазителят на Времето знае какво предстои. Ние можем да се молим на Талина и Невеста да ни избавят от злото и да ни закрилят. – двете сестри богини бяха покровителки на Слънчевите Земи. Талина, Детето на Лятото и Невеста, Майката на Всички Герои. Кейла рядко изпадаше в молитви, все още не беше усетила докосването на боговете, за което говорят повечето възрастни.

-         Добре, а това, което каза мама, какво значеше? Това, че мисията ми няма да отпадне.

-         Честно казано и аз не знам. Със сигурност ще изпратя Далим с нея ако изобщо тръгне тя. Ако съм на твое място няма да се фокусирам върху думите й, защото тепърва има да разговаря с мен. Не сме решили кой от нас ще отиде. Аз й имам пълно доверие, но въпреки това се притеснявам за нея. – баща й наистина изглеждаше притеснен. Кейла не го беше виждала да си позволява слабост пред никой друг освен пред нея и майка й. Дори пред Ренис винаги изглеждаше като канара. Спонтанно я обзе желанието да го прегърне и да го стисне здраво. Мразеше да го вижда така, последният път беше, когато баба й Астаня, неговата майка, почина преди три години. Погребението беше грандиозно и хиляди хора се събраха в Пинтер посред зима, за да я изпратят. Тогава беше и нейното последно посещение на столицата. Все пак се въздържа от прегръдки, искаше разговорът да продължи сериозно. Имаше още неща, които я интересуваха.

-         А ако тръгнеш ти вместо мама, ще ме вземеш ли с теб? – тя най-после попита същински важния въпрос. Това, за което се чудеше още от бараките на Академията насам. Варин отново я погледна, този път нямаше тъга в очите му. Изглеждаше сякаш я преценява. Заобленото му набръчкано лице винаги я караше да се изнервя, когато я гледаше така, освен това беше по-висок с глава и половина от нея и тя се чувстваше като малко дете пред него. Насили се да отвърне на погледа му с непоклатима решителност. Не изгаряше от желание да се поставя в опасност, но това беше нейната мисия и тя щеше да я изпълни без ропот.

-         Не – една кратка и простичка дума, която премина през нея като нож. Въпреки всичките приказки за това колко е пораснала и как вече е готова за самостоятелни задачи, той все още й нямаше доверие. Беше си казала, че и на отказ няма да възрази, но не успя да се въздържи.

-         Смятам, че решението ти е грешно. Дългът за този ескорт е мой и искам да си го изпълня. – той продължи да я гледа преценяващо. Кейла имаше нужда от неимоверна сила на волята, за да не извърне поглед.

-         Дъще, този ескорт е прекалено опасен, за да ти позволя да дойдеш с мен. Война може и да няма все още, но сега цялото кралство се е раздвижило и е перфектният момент за Валория или друг враг да нападне от сенките, Повелителят на Мрака няма да те пожали само, защото си принцеса. – последните думи бяха най-неприятни от всичко, което изрече Варин. Държеше се с нея сякаш тя е просто една уплашена принцеса, която трябва да предпази. Все едно не е завършила Кралската Академия с отличен успех. Сякаш Дарът й не беше единственият в цялото семейство, който беше толкова близко до неговия. Сякаш Артефактът, който бе получила при завършването си не беше от същата смес, с която са инжектирали почти всеки крал или кралица на Луминара. Това му отношение беше страхотна обида за нея и тя се развика.

-         Кога ще започнеш да се държиш с мен като с Изпълнител? Кога ще спреш да виждаш в мен само „милата си дъщерица“? Аз не съм безпомощна, сам казваш, че за разлика от Ренис, наследникът на Слънчева Крепост и най-вероятно на цялото кралство, се интересувам от политика и мога да ти кажа, че самият той и още много други смятат, че от мен ще стане възхитителна кралица – тя не успя да сдържи сълзите си. Това не бяха сълзи от тъга, тя просто беше толкова ядосана, че виждаше само червено пред себе си. Мразеше се за това, че не може да възпира сълзите си в такива моменти, просто не знаеше как. Още повече мразеше баща си за начина, по който я изгледа. Като някакво слабо пеленаче, което си е изпуснало залъгалката и той сега трябва да го утеши.

-         Миличка, моля те не плачи, не знам как по-ясно да ти го обясня. Това няма как да ти е първата самостоятелна мисия. Знам, че си Изпълнител, но не си на подобаващо ниво за такава задача. – той понечи да я прегърне, но тя го отблъсна. Изтри сълзите си и се опита да придаде спокойствие на гласа си:

-         Въпреки, че не съм съгласна с вас, приемам решението ви, милорд Варин. Моля да ме извините, но след цял ден тренировки и бързане в бурята, съм много изтощена – тя не го изчака да й даде позволение. Обърна му гръб и закрачи бързо към вратата. Сега й беше още по-гадно, защото не изпитваше наистина омраза към баща си, а му се бе развикала. Истинската причина за яда й се криеше дълбоко в нея. Въпреки всичките хвалби, въпреки огромният труд, който беше хвърлила в обучението си и преди и след него, тя продължаваше да не е достатъчно силна. Всички я смятаха за изключително умна, а Дарът и Артефактът й бяха от най-високо качество, копия на бащините й. Въпреки това, все още имаше много какво да учи, а дори не се доближаваше до способностите на Варин, когато е бил на нейната възраст. Тялото й беше по-крехко и физически неспособно да изпълни задача наравно с баща си. Ренис може и да не беше заинтересован от политически разговори, но от всяко негово движение бликаше талант. Освен това тя виждаше отвъд неговото привидно разсеяно отношение. Той беше дори по-устремен от нея в това да впечатли баща им. Добре че го има, от него ще стане велик крал и тя беше убедена в това. Никой нямаше да приеме една ревла, която не може да използва Артефакта си за повече от един рунд на упражнение преди да се самонарани. Ренис може и да нямаше обичайния Дар на династията Хамит, но и без владеенето на огъня можеше да овладее Тигровия Артефакт по-добре от нея, а дори може би по-добре от Варин. Не беше осъзнала как се е озовала в стаята си. Вътре беше приятно прохладно заради открехнатия прозорец, от който влизаше летен ветрец. Кейла погледна навън, почти пълна луна се извисяваше над хълмовете и горичките. Изведнъж изтощението, за което спомена на баща си наистина я удари и тя се свлече на памучния чисто син килим. Отново се разплака и заспа свита на пода.