Първа глава от една неозаглавена книга - Гулската Бърлога

Тъмнината го обгръщаше като стар приятел. Малки късчета лунна светлина се процеждаха между пролуките на високите дъбове. Тъмногор беше най-гъстата гора в периферията на Слънчевите Земи. Корени обрасли във всички посоки заплашваха всеки неподготвен с препъвания, а в гора като тази едно падане може да означава сигурна смърт. Не случайно беше тренировъчна площадка на Кралската Академия. Квазити, дивища, трикопи, гаргани и още много други чудовища ловуваха в прикритието на нощта. За групата курсисти изпитвани днес най-важни бяха гуловете. Човекоподобни разлагащи се тела с ужасно остри зъби и слюнка, която отделя отрова причиняваща отвратителна болка и в редки случаи дори смърт.Ренис се бе стаил в пролука между храсталаци и дрянове, която му осигуряваше перфектното място за изчакване. Беше уравновесил дишането си и поддържаше температурата си висока. Дарът му беше голямо предимство пред останалите. Гуловете нямаха очи, вместо това те намираха жертвите си по температурата им. Това беше и причината да харесват място като Тъмногор. Тук въздухът се задържаше хладен през цялата година, заради което топлокръвни същества се отличаваха ясно. Дарът му имаше подобни характеристики, позволяваше му да контролира свободно собствената си температура, както и да вижда топлинна картина. Беше се отдалечил от братовчедите си. Волф и Марко бяха далеч от подготвени за Гулската Бърлога. Само Ренис бе готов да положи задачата, но вече нямаше с кого, затова го слагаха с хора от по-долни курсове. Очакванията към него като наследник на Слънчева Крепост бяха огромни. Даваше всичко от себе си на всяка задача, но баща му никога не оставаше доволен. Освен това Кейла бе оставила следа от успехи и той не само трябваше да я следва, но и да я надмине. Не обвиняваше сестра си за нищо, но все пак щеше да е приятно ако от време на време се проваляше. Волф се развика и шумът накара гарваните да заграчат и да излетят. Прииска му се да го шамароса. Независимо, че братовчед му бе по-голям от него с малко повече от година, той бе далеч по-несериозен. Чуваше ги как спорят кой ще убие повече гулове. Безсмислен спор, имайки предвид, че и двамата ще са късметлии да сразят един заедно. Това бе и причината да поддържа температурата си толкова висока, не можеше да си позволи пореден провал. Сестра му също бе полагала задачата три пъти. Ако отново не успее щеше да ги превиши и не искаше да си представя разочарования поглед на баща си. С малко късмет гуловете щяха да игнорират шумните момчета и всичките да погнат него. Той не бе убеден, че ще се справи с дузина гулове, но пък със сигурност братовчедите му ще се предадат ако се изправят срещу повече от два. Мразеше отборни задачи като тази. Мразеше да разчита, на когото и да било. Първият път с Миреа и Тина го беше направил и това му коства две ухапвания, от които бе изпитал болка, каквато не си бе представял дори в най-тесния мъчителен кръг на Баир. Вторият път направи същото, което и сега, но братовчедка му Бистра се предаде на секундата, когато се изправи срещу гул. Волф му беше скочил на бой, когато Ренис направи груб коментар по неин адрес. Не, щеше да се справи с всички гулове ако ще да умре от болка. Нещо изшумоля в храстите до него и той се стресна. Беше само заек, но не бе осъзнал колко е потънал в мисли. Възобнови концентрацията си и усети топлината излъчваща се от собственото му тяло.Луната се качи в пролука между листата, от където освети цялото му лице. Ренис имаше къдрава, катранено черна коса, която сега се спускаше свободно по всички страни на главата му. Един кичур постоянно влизаше в светло кафявите му очи. Понякога на определена светлина изглеждаха червени. Баба му казваше, че Олум, богът на смъртта, го е белязал с тях. Малко черна брада бе набола по шестнадесет годишното му лице, което го правеше да изглежда по-възрастен. Харесваше му да се чувства пораснал. Носеше бяла тренировъчна риза и свободни панталони, и двете направени от висококачествен луминарски памук. Материя, която позволяваше на въздуха да преминава през дрехите му, с което избягваше запарването. Беше приготвил кинжалите си, по един във всяка ръка. Те бяха изкусна изработка на кралския ковач в Пинтер. Подарък от майка му за тринадесетия му рожден ден. Според луминарските обичаи, едно момче се превръща в мъж, когато стане на тринадесет. Кинжалите просветваха на лунната светлина. Дръжките им бяха обсипани с малки зелени изумруди, а острието им бе чисто черно.Чу режещо скърцане някъде фронтално от него. Започваше се. Това бе звукът, с който гуловете си сигнализираха едни на други, когато забележат плячка. След няколко секунди забеляза дванадесет червени петна, които бавно се приближаваха към него. Обърна се към братовчедите си и видя, че към тях вървяха само два. Усмихна се на късмета си и се изправи. Хвърли се толкова бързо, че за страничен наблюдател ще изглежда сякаш е изчезнал. Беше най-бързият курсист, който Академията някога е виждала. Това се дължеше от части на Дара му. Високата температура му позволяваше много по-свободно придвижване и го караше да се чувства по-лек. Тичаше по специално разученият преди задачата път, за да не се спъне в някой корен. Майстор Елендор не спираше да им повтаря „Когато се изправите срещу гул, винаги нападайте първи и се целете в краката. Така ще имате възможност с втори удар да нанесете фатална щета.“ Ренис не бе съгласен само с едно. Предпочиташе да нанесе фаталния удар още с първия замах. По този начин елиминираше опцията да бъде контра-атакуван. Забеляза пред себе си един самотен гул, който душеше въздуха. Със сигурност го бе усетил, температурата му го издаваше, но това нямаше значение. Метна се срещу чудовището и с един замах на кинжалите разсече врата му. Той падна на земята неподвижен и смърдяща зеленикава слуз потече от врата му. Всеки гул имаше уникална постройка на тялото и това ги правеше непредвидими. Затова беше важно да не им дадеш шанс да те изненадат. Пред него се затича един гул, а зад него друг направо се хвърли с разтворена уста право към Ренис. Младежът отскочи настрани в последния възможен момент. Двата гула се сблъскаха помежду си и докато стояха объркани на земята той се изстреля към тях. По един кинжал се заби право в слепоочията им. След това за всеки случай, преряза гърлата и на двамата. Всичко вървеше като по вода. Това го притесняваше малко. Предпочиташе ако нещо има да се обърква, да се случи по-рано, за да има време да намери решение. Имаха един час да се справят с нападащите гулове. Огледа се, от дясно имаше четири гула събрали се в едно голямо червено петно. От ляво се бяха пръснали други пет. Предпочете разпръснатите, все пак беше много по-лесно да ги убива един по един. Първият гул се откри пред него в малка полянка между дърветата. Не се мърдаше. Ренис не изчака, директно се затича към него. В последния момент осъзна, че чудовището е приклекнало. Не успя да коригира траекторията си, когато то се изправи и младежът го преряза през хълбока. Това обаче не стигна, обърна се да нанесе втори удар, но гулът се изхвърли към него. Ухапването беше неизбежно. Вдигна ръка, за да предпази врата си и усети впиването на остри зъби в кожата му. Кръвта бликна мигновено. Заби кинжала в шията на гула и го извъртя нагоре. След това заби коляното си в брадичката му и главата се отдели от тялото. С известно усилие успя да я махне от ръката си, мускулите на челюстта на чудовището се бяха стегнали до краен предел. Веднага приклекна и свали температурата си. Не искаше друг гул да го намери, докато изпитваше симптомите на отровата. Интересното беше, че все още не беше започнала ужасяващата болка. Досега ефектът винаги действаше мигновено. Явно беше развил известна резистентност след трите ухапвания в предишните му опити. Помисли си, че може и да не е чак толкова зле този път, може действието да е преминало докато се е борил с гула. Тези мисли изчезнаха почти на секундата. Сто ножа се забиха едновременно по цялото му тяло. Поне такова беше първоначалното усещане. Изпусна кинжалите си и се сви безмълвно на земята. Гуловете нямаха силно изявен слух, но ако се развикаше рискуваше поне един да го чуе. Нямаше да е в състояние да го отблъсне. Коремът му щеше да се пръсне, сякаш нещо искаше да излезе от него. Повърна два пъти, а след това дойде и най-гадната част, болката в тестисите. Уникалната добавка към действието на гулската отрова, специално за мъжете. Повърна още веднъж, този път от болка и усети, че започва да се успокоява. Беше плувнал в пот, дори памучната му риза бе залепнала за кожата на гърба му. Надигна глава и видя стряскаща гледка. Всичките осем останали гула се бяха завтекли към него и два от тях бяха много близо. Явно в агонията си не бе успял да задържи температурата си достатъчно ниско и са го забелязали. Чу се скърцащия звук. Той не се забави, потърси кинжалите си, но откри само един. Прецени, че и без това не му трябва другия и се завтече към най-близкото дърво. Захапа дръжката на кинжала с уста и започна да се катери по клоните на дъба. Привидно добър ход, но всеки, който разбира от чудовища ще знае, че гуловете могат с лекота да се качват на дървета. Някои с катерене, други със скачане, едно бе ясно, височината не го спасяваше. Не беше и целта му. Там горе щеше да има възможността да се справи с тях един по един. Двамата, които бяха най-близо започнаха да скачат към най-ниския клон. Ренис вече се беше изкатерил два клона по-високо и хвана кинжала с лявата си ръка. Дръжката му бе направена специално за нея. Вдигна дясната си ръка, но нищо не се случи. Бе прекалено далеч, за да задейства магнетизма им. Майстра Илдиче бе използвала Дара си, за да направи така, че всеки кинжал да е свързан с една от ръцете му. Сега обаче десният кинжал явно не усещаше разтворената ръка на Ренис. Той го предполагаше още долу, но щеше да му е твърде сложно да се катери с двата, а бе оставил калъфа им на майстор Елендор преди да започнат задачата. Пристигнаха още два гула и единият започна да се катери. Бавно и сигурно се доближаваше до раненото момче. Той се извърна към стеблото на дъба и зачака. Малко преди да го стигне, гулът скочи размахвайки слузестите си ръце към клона върху, който стоеше той. Ренис направи едно бързо движение, с което отряза цялата челюст на чудовището и то падна. Чуха се размазващ звук и финални стонове вещаещи смърт от земята. На клона под него се бяха настанили два от скачащите гулове. Те едновременно се нахвърлиха към чернокосият и той инстинктивно се прехвърли на по-горния клон. Едвам успя да се задържи на него. Прие, че има само един изход от ситуацията. Трябваше да използва свръх нагорещяване. Способност, която му позволяваше да излъчва огромни количества гореща пара. Тя криеше много странични ефекти като например жестоко обезводняване и в крайни случаи парализа, но сега щеше да е много полезна. Следата от пара оставяше гуловете в объркано блеене, защото спираше единственият им сигурен начин на ориентация. Съсредоточи се и отпусна тялото си. След секунда на десет метра от него във всички посоки се виждаха гъсти изпарения. Бонусът на свръх нагорещяването беше, че за известно време става невероятно бърз. С ловък скок се приземи на клона под него, където го очакваха двата гула, които до преди малко му се зъбеха, а сега гледаха нагоре и скърцаха жално. Преряза им гърлата и ги бутна надолу, два силни сблъсъка със земя и тишина. Той също се хвърли надолу, но падна с котешка стъпка и претъркулване. Още от малък обичаше да се катери по стените на замъка и се бе научил как да се приземява без да си счупи краката. След едно или две потрошавания, разбира се. Вдигна дясната си ръка и вторият кинжал се изстреля послушно към нея. Без да се напряга изби останалите пет неподвижни гула. Чу се смразяващ кръвта крясък. Идваше от там, където остави братовчедите си. Някой бе ухапан. Трябваше да побърза. По пътя си срещна още два гула, които обезглави с две въртеливи движения. С всяка крачка се притесняваше все повече. Беше стигнал толкова далеч, много по-далеч от предишните пъти, а сега някой от братовчедите му най-вероятно се предаваше. Мразеше отборни задачи. Тичаше без да мисли за препъвания. Няколко пъти насмалко да се пребие, но все успяваше да се задържи на краката си. Пред него изникнаха три червени петна. Три? Два гула се бяха отправили към Волф и Марко, когато ги остави. Кой липсваше? Най-накрая се спъна в един корен и се удари странично със засилка в отсрещния дъб. Не спря дори за секунда, веднага се изправи и продължи да тича, даже още по-бързо. Олекна му, когато съзря сцената. Волф лежеше на земята и се държеше за крака, стенейки от болка. Марко се бореше в схватка с гул. И двамата имаха Дарове, които им позволяваха да се превръщат полу-животни. Ръцете на Марко сега бяха космати леопардови лапи. Опитваше се да одере лицето на гула. Ренис се завтече към борещите се и с един замах на кинжалите откъсна огромно парче месо от задната част на гулския врат. Той се изви към него и младежът заби острието право в гръкляна му. Зелена кръв плисна и го заля. Марко се отдръпна от трупа и се изправи. Беше с късо подстригана тъмна коса и с топли големи лешникови очи. Носеше същата екипировка като Ренис. Изглеждаше сякаш всеки момент ще се разплаче.

-         Никой не ми каза, че ще е толкова трудно, мамка му – едвам си поемаше дъх и говореше на пресекулки.

-         Какво стана? Къде е другият гул? – попита Ренис и забърза към ранения Волф.

-         Успях да го преборя, но този проклетник взе, че ухапа брат ми. След това, преди да разбера какво се случва, се нахвърли върху мен – огледа прасеца на братовчед си. Беше наистина дълбока рана. Вече се виждаше и малко гной по краищата. Нищо общо със собственото му ухапване, което той вече не усещаше. Скъса парче от собствената си риза и го завърза около раната.

-         Как така не се предаде, не те ли боли? – Ренис определено се радваше, че не са се предали, но за пръв път му се случваше и се учуди на издръжливостта на братовчед си. Отговори му Марко:

-         Може и да не ти се вярва, но ние също искаме да минем задачата успешно. Към нас може и да няма такива очаквания, но ние също сме от рода Хамит – Волф кимна одобрително на думите на брат си. Ренис ги погледна и двамата в очите и се почувства неловко. Беше очаквал много по-малко от съотборниците си. Като деца двамата му братовчеди, както и повечето от децата на стражи, слуги и други гости на замъка бяха по-едри от него. Затова редовно го преборваха в игрите и му се подиграваха. Нещата рязко се промениха, когато Даровете им се проявиха и още повече, когато влязоха в Академията. Той не само беше по-талантлив от тях, но и тренираше много повече от тях. Сега печелеше всеки двубой. Не го чувстваше като отмъщение за когато беше по-слаб от тях, но пък и нямаше съчувствие за по-немощните сега. Реши, че от тук насетне ще се постарае да обръща повече внимание на братовчедите си.

-         Сега какво ще правим? – попита Марко и изгледа притеснено брат си.

-         Аз избих доста гулове, но щом майстор Елендор все още не се е появил, значи има още. Също така значи, че и имаме още време. Не мисля, че е повече от десет, може би петнадесет минути, но е достатъчно, за да се опитаме да довършим задачата – Ренис усети първия страничен ефект на свръх нагорещяването. Отдавна бе спрял да излъчва изпарения и се почувства отпаднал. Не беше сигурен колко енергия му е останала, особено за битка с още гулове.

-         Аз не мисля, че ще мога да вървя – обади се Волф, който изглеждаше пребледнял като платно, но пък успя да седне, което значеше, че болката отшумява. Дългата му черна коса се сипеше във всички посоки. Ризата му бе изцапана с гулска кръв, а панталона му със собствената му. Ренис бързо взе решение.

-         Вие двамата останете тук. Марко, аз ще разсея, колкото мога повече гулове, но ако някой ми се измъкне ще трябва да се справяш с него. Не влизай в схватка с тях, а нападай рязко и се отдръпвай след това. Волф притискай превръзката си, за да спреш кървенето и гледай да не припаднеш. Ако ти прилошее, повърни, олеква доста след това – изправи се и без да чака отговор се затича обратно в гъстата гора. С всяка секунда губеше части от останалата си енергия. Трябваше да е бърз като вятъра. Засече три червени петна в ляво от него. Първите две бяха много близко едно до друго, затова ги заобиколи и се нахвърли първо на самотния гул. С ловко движение разряза сухожилията на стъпалата му и той се свлече на земята. Заби двата си кинжала там, където би трябвало да се намират очите му, завъртя остриетата и ги извади рязко и той издъхна. Другите два гула все още стояха на същото място. Ренис обаче се чувстваше ужасно. Не само, че го бяха ухапали и ръката му пулсираше сега като отново бе в движение, ами и му се гадеше от свръх нагорещяването. Устата му бе пресъхнала и знаеше, че ако скоро не пие вода, ще припадне. Въпреки това се завтече към чудовищата. Предпочете да пести сили и не бързаше твърде много. Когато се приближи до тях, те вече го бяха забелязали и тръгнаха към него. Единият скочи с прекалено висок отскок и Ренис не успя да го избегне напълно. Ноктите на краката на гула го съдраха през дясното рамо и той падна на едно коляно. Другият му се нахвърли с оголена захапка. Ренис се изхвърли нагоре и направи кълбо във въздуха, с което се приземи зад гърба на гула. С едно сто и осемдесет градусово завъртане отсече главата от раменете му. Първият обаче вече се бе окопитил и също се хвърли към чернокосото момче. Нямаше шанс да го избегне. Вдигна кинжалите си и замахна с всички сили към гнусното лице срещу него. Гулът падна безжизнено върху него. Беше невероятно тежък. Или просто Ренис беше станал толкова слаб, че не можеше да повдигне мъртвото тяло. Едвам успя да изпълзи изпод слузестото туловище. Смърдеше ужасно. Тази битка и поредното нараняване го бяха изцедили до краен предел. Реши, че дори да не се е справил с всички гулове е време да се върне при братовчедите си. Нямаше да е от полза да припадне насред нищото, ако го направеше най-вероятно майстор Елендор щеше да ги скъса. Кейла също не бе успяла да се справи с всички гулове, но при нея някои бяха избягали, което й отнемаше точки, но все пак се броеше за успех. За момент завидя на сестра си. Нейният Дар беше най-перфектното оръжие срещу гуловете. Защо и той не бе наследил бащиният им огън? Харесваше си Дара, но далеч не бе толкова силен, колкото наследствения кралски огън. Бавно се затътри към мястото, където бе оставил Волф и Марко. Молеше се на Микрон да няма повече гулове около него. Щеше да му се наложи да се предава, което щеше да е ултимативния провал. Стигна до братовчедите си. Вече не можеше да се държи на краката си и се препъна в един клон. Тогава съзря чудовището, което стоеше в непосредствена близост до него. Беше дивище, огромен звяр приличащ на тигър без козина. То оголи дългите си зъби и се нахвърли срещу него. Сигурна смърт. Точно преди да го захапе, върху главата му се стовари тежък дълъг меч. Майстор Елендор бе изникнал, сякаш, от въздуха. Той се усмихна делово на Ренис и рече:

-         Поздравления господа, преминахте успешно Гулската Бърлога – Ренис не чу нищо повече, строполи се на земята и припадна.

Капитан Далим яздеше бясно по главния път. Беше изоставил ескорта си, който така или иначе само го забавяше. Приятният летен бриз се бе превърнал в буреносен вятър, но това не го интересуваше. Рижавата му коса, вплетена на плитка се развяваше бясно зад него, а небесно сините му очи се взираха напред. Надяваше се всеки момент да зърне Слънчева Крепост. Трябваше незабавно да съобщи ужасното развитие на войната в Терек Азал. Притесняваше се също така, че брат му може да е загинал. Той бе от доброволците отишли да се бият на страната на крал Виего. Нямаше никаква логика в събитията от последните няколко години, но това нямаше значение за капитана на личната гвардия на лорд Варин. Негова задача бе да поднесе новините възможно най-бързо. Помисли си за Кейла и какво значеха за нея тези новини. Опита се да се избави от тези мисли, беше ужасно грешно да мисли за принцесата. Напоследък се радваше, че я вижда по-често, от както завърши Кралската Академия. Само малка част от него се радваше, частта която потискаше с всички сили. Стараеше се да бъде напълно безразличен към нея, когато се разминаваха по коридорите. Белите кули на замъка се откриха пред очите му и той се отърси от всяка мисъл, която не бе свързана със задачата му. Лично кралят му бе заръчал да отнесе съобщението на лорд Варин. Сръга коня си в ребрата и той галопира още по-бързо. Нямаше нито минута за губене. Крива Кула бе паднала и Валория вече граничеше с Луминара. Трябваше да побърза.